Палеогеномни наблюдения върху населението в различните части на Средновековна България и връзката му със съвременните балкански популации

Резултатите от от анализа на древна ДНК демонстрират, че трансформацията на балканските популации през Ранното средновековие представлява процес на постепенна интеграция и преобразуване, а не внезапна, еднократна подмяна на популациите. До аналогични заключения е достигнала преди шестдесет години В. Тъпкова-Заимова, като е формулирала хипотезата си след анализ на данни от средновековните писмени източници. Изледването ни демонстрира популационна идентичност между образците от Ряхово и образците от Битоля (IX – X в.), които показват близост при моделиране и са резултат от смесване на централноевропейски, възможно протославянски компонент (47 – 49%) с балкано-римски компонент (36 – 42%) и степен, възможно сарматски компонент (11 – 14,6%). Тази популационна близост между индивидите от два географски отдалечени некропола от централните части на Първото българско царство предполага наличието на относително хомогенна популация в рамките на държавата още в началото на X в., откогато датират образците. Степента на смесване варира от регион до регион, с градиент на леко намаляване на степния компонент от север на юг и от изток на запад, но процесът води до формирането на нова, стабилна популационна структура, универсално представена в некрополите на Централните и Източните Балкани. Тази структура, след етап на постепенно формиране през Ранното средновековие, се отличава със забележителна устойчивост в продължение на следващите 1000 години и е останала непроменена до днес. Процесът на популационна трансформация, който е довел до съществуването на съвременната българска популация, има дълбоки корени в римската епоха и е продължил през целия период на Великото преселение на народите, създавайки генетична основа, чиито характеристики се срещат, освен в съвременната българска популация, и в съседните на България съвременни балкански популации, като популацията на Северна Македония.